Всички сме част от едно голямо цяло. Всички живи и неживи твари сме част от планетата Земя. Затова е нелогично да се твърди, че човекът е нещо различно. Че той не е част от това и че върви срещу природата. Той не може да върви срещу нея, защото тя е част от нея. Но човешкият ум е едно от многото чудеса на природата. Една цяла вселена е събрана в него! Човешкият ум създава свои творения, той е като един малък Създател. Създава образи, създава картини, създава емоции, създава усещания, създава възприятия, създава един огромен прозорец, наречен мироглед. Всичко в човешкото тяло е свързано пряко или непряко с мозъка. А както знаем, другото му име е ум. Тоест, така както мозъкът контролира функциите на човешкото тяло, така умът контролира нашият характер. Нашето поведение се явява комплекс от външни възприятия, преминали през призмата на нашия централен орган. И ако това ви звучи като въведение от учебник по биология, значи мозъкът ви захлопва вратите една по една като ядосана от шума домакиня. Всъщност, логиката тук е да ви покажа един друг изход, за който може би не знаете, че съществува.

Всички ние сме чували много за хората – хората преди, хората сега, хората, които можеше да бъдем. Чували сме много и за човешкото Его или човешкото Аз. Човекът е самосъзнато същество, и като такова, то приема нещата около себе си по коренно различен начин от този на животните, например. Според учените, той не би трябвало да следва първичните си инстинкти, а да ги надгражда. На практика, не е точно така. Човешкото Аз все повече заприличва на господар на съзнанието ни. Разбира се, че винаги е било, но така както се е променяла формата на управление сред човешките съобщества, така се е променила и функцията на Аз-а. Всъщност, връзката между двете е много по-пряка, отколкото изглежда. За да се превърне обаче Его-то в т.нар. егоцентризъм, останалите малки вселени трябва да бъдат подчинени. Тоест, вече имаме явна борба за надмощие – кой да е лидер и кой да е подчинен. Знаем, че не може всички да са лидери, нали? И това е точно така, защото винаги е имало и винаги ще има по-силни и по-слаби. Доминантът се ражда такъв. Той осъзнава силата си и в последствие разбира как да я използва. По отношение на това, нищо не се е променило, откакто го има човекът на този свят.

И тъй като е актуално, нека хвърлим поглед върху съвременния човек. Нека направим анализ на анализиращите!

За повечето хора е ясно, че времената, в които живеят са динамични. Самите процеси във Вселената са динамични! Времето по-често е враг, отколкото помощник. Защо е така? Отново ли човешкото Аз носи вина за това? Всички сме чували истории, легенди, разкази за древните хора и за техните необикновенни, т.е. неприсъщи за съвременния свят способности. В същото време, на нас, които сме тук ни е казано, че от една страна – да, има еволюция, но от друга – не, тя е прекратила своето действие спрямо хората. Но по-големият проблем е, че днес човек не звучи гордо (ако си позволя да перефразирам великия Максим Горки). Отново имаме друго измерение на човешкото Аз. Достигнали сме етап, в който подчиненият се мисли за доминант. Един вид шизофрения (въпреки, че не само шизофренията включва раздвоение на личността), която разделя ума на осъзнат и скрит. И всяка една част бива отключвана от външни стимули. За нас не е характерно да размишляваме по вселенски въпроси. Което е напълно нормално! Един микросвят е загрижен най-вече за своите микропроблеми, обратното би било пагубно за него. Но когато се чувства част от големия свят, човекът дава доза стимулант за своето Его. В същото време, той е една малка прашинка от цялото и сам по себе си е равен на 1/7 милиарда. Как човек да разбере дали наистина е доминант или е подчинен? Не е толкова лесно, колкото изглежда. Но често пъти, доминантът знае как и успява да постигне поставените си цели. Неговият най-верен съветник е именно човешкото Его. Това не е непременно нещо лошо. Лошо е, когато Его-то остане единственият съветник.

Както вече споменах, предстои да анализираме анализиращите. Човек винаги е имал склонност да се анализира. Проблемът е, че той не се само-анализира, а анализира останалите. Защо? Заради своето Аз, разбира се. И тъй като, отново достигаме до наболял още от преди стотици години проблем, ще се наложи да разгледаме два аспекта – човешкия Аз извън България, и този в нея. С други думи, каква е разликата в комплексното възприятие на чужденците и това на нас българите.

Моите наблюдения от поведението на хората в напреднали чисто икономически страни, е свързан най-вече с тяхното отношение спрямо външните възприятия. Там хората като че ли, са едни доста сигурни доминанти. Те контролират случващото се около тях и постигат целите си. На пръв поглед е така, но дали е съвсем вярно? Вече казахме, че не може всички да са доминиращи. Всички те са на първо място хора, тоест пирамидата на Маслоу си стои все така, вградена в основите. Те се раждат, учат, развиват, работят, създават семейство и умират – както всичи хора. Всяка промяна в реда носи след себе си обаче хаос, с който вътрешната система много трудно се справя. Само допреди 20, може би и по-малко години, децата там са се раждали в достойна за уважение сигурност. Вече са имали осигурен списък от социални нужди, който е един силен стимул за изграждане на характер. Днес нещата са се променили, защото – да, живеем в динамична среда! И защото, споменатият ред на съществуване отдавна дава дефекти в системата. А това подсказва, че нещо не е наред. Борбата за финансова обезпеченост винаги изглежда водеща, но тя често пъти оставя след себе си трупове (за някои, това са истински трупове, но това е друга тема). Защо ти е да се бориш толкова за финансова обезпеченост, след като имаш осигурени първични и дори вторични социални нужди, ще попитате? Защото, явно те не са пълни. И защото така трябва. Списъкът е ясен – раждаш се, учиш, работиш, създаваш семейство, умираш ! Ако не спазваш правилата, ти се превръщаш в аутсайдер и дори сам трябва да осъзнаваш това. Въпроси? Няма! Разбира се, че е хубаво да има ред и хармония в едно общество! Иначе на какво ще заприлича света?! Но нека все пак не забравяме, че човекът не се нуждае само от социална обезпеченост, нуждае се и от духовна такава. А тя не идва просто така. Със сигурност не идва от работата или ученето! Идва заедно с онова, което човешкият ум най-трудно контролира – емоциите. И точно затова, несъзнателно или не съвсем, човекът търси познатата сигурност, с която е свикнал, отдавайки контрола на своите емоции в ръцете на някой друг или нещо друго. Пуска си телевизора и там научава, че всичко е наред или нищо не е наред. Спира телевизора, изстрелва две-три изречения на ум и се връща в своя микросвят. Какво се случва навън не го касае! Той е спокоен, защото има всичко, от което се нуждае за да съществува нормално – има работа, има семейство, има приятели и има достатъчно пари за децата и старините си. Доволен е, че има всичко това, защото го е постигнал съвсем сам и така Его-то му отново застава нащрек. Мисли, че контролира ситуацията, макар не винаги да е така. Смята несгодите за незначителни на фона на всичко постигнато. Точно тази сигурност би могла да му изиграе лоша шега, но би могла и да му помогне. Всичко е много по-лесно, когато имаш увереност! Така имаш достатъчно сили да реагираш на несправедливостта, дори и държавната власт да е по-често такава спрямо теб. Неслучайно, там протестите, подписките, съдебните дела са много по-често явление. Уловката е дали можеш правилно да отчиташ кое е заплаха за теб и кое е там за да отвлича вниманието ти. Да, маловажните неща най-често просто разсейват в друга орбита. Макар не винаги да го осъзнава, малкият човек или по-точно малкият Аз вътрешно усеща, че нещо му липсва. Че това, което получава не е достатъчно и го вкарва в коловоз, от който няма измъкване. Борбата му излиза на бял свят, едва когато се откъсне за известно време от кръга, в който се върти. Когато остане насаме с други хора, други социални същества, за чиито човешки микросвят това също е своего рода откъсване. Появяват се признаци като агресия, алкохолизиране, наркотизиране, расизъм, раздразненост. Това звучат като стадии на вид ментално заболяване, нали? Всъщност, не страда умът, страда духът.

Какво се случва у нас? Българската нравственост се е превърнала в един комерсиален обект, а аз бих поправила субект. Но нито една от тях не проследява връзка по-дълга от събственият мироглед на автора. И това е нормално. Ненормалното е как субектите възприемат тези оценки. Парадоксален пример - склонността за самоанализ се приема за даденост, но тя винаги е анализ на останалите. Създателите на т.нар.народопсихологически портрет автоматично изключват себе си от описаната картина, в противен случай техните оценки нямаше да бъдат толкова сигурни и крайни. Човешкият Аз не би им го позволил. Той просто ги поставя на едно по-високо стъпало. Защото всички знаем, че онзи, който дава наставление, вече е минал по този път и е преодолял несгодите. Анализаторът сам по себе си осъзнава, че това не е така. Но също така познава в достатъчна степен силните и слабите страни на онези, които анализира. Тоест, той е вид доминант. Следователни, всички четящи го са подчинени (пример за добър анализатор е Паисий Хилендарски, най-вече заради високата си начетеност). Най-често в тези анализи, опорните точки са едни и същи – родова памет, история, съвременен човек. Бъдещите перспективи рядко присъстват, тоест автора не желае да прогнозира бъдещето. Или може би не вижда такова. Родовата памет се споменава в контекста на познатите турско робство, войни, комунизъм и други катаклизми. В смисъла на това, че всичко, което се корени като характер на българина се корени в тях. И нито крачка назад или встрани! Тоест, нито дума за изначалните корени на самият българин били то от траки, гърци, тюрки и прочие, защото теориите са много. А моето Аз не спира да крещи, че може би това е най-важната основа за един такъв анализ. Обичаите, битът, наследството, разбиранията, които имаме днес очевидно са обект на нещо далеч по-дълбоко от една или друга форма на управление. Свободната употреба на ДНК, генетичен фонд и генетично наследство обаче звучат крайно неуместно, тъй като дори малкото познания, които имаме за ДНК казват, че тя не носи такъв вид информация. Но пък създават усещане за нещо, което не можем да променим. Нещо като проклятие, което сме орисани да носим винаги и навсякъде. Не може да подминем и очевидно негативното, което се откроява в творбите на всички тези автори. От тях ясно прозира дълбоко разочарование, негодувание на самия техен Аз. Тяхното Его не може да понесе такъв провал. Макар и да не го смятат за техен в момента, в един предишен момент е бил такъв. Тук намираме още един парадокс – читателите възприемат обидите по-добре и с повече доверие, отколкото похвалите. Малък поглед върху самите читатели: тяхното раждане не се случва в среда на сигурност и никога не е било така. От идването си на този свят, тяхната цел не се оказва финансова обезпеченост, а социална такава. Индивидът се бори за онова, което му се полага. Това автоматично променя онази непоклатима редица, която чужденците в по-развитите държави спазват. Тук редът не е задължителен и не би могло да си аутсайдер ако не я следваш. И когато въпросната сигурност я няма, се появява страхът. Страхът да загубиш и малкото, което имаш и което си постигнал доста трудно. И така, вратите на този микросвят, в който живее Аз-ът постепенно се заключват. Точно както в приказката за Седемте козлета, вратите не се отварят при никакви обстоятелства. Освен ако вълкът отвън не излъже, че опасност няма. Аналогията – въздържаността трябваше да изчезне едва ли не задължително, когато комунистическият режим си отиде. Дълго държаната в плен и подтискана емоция на Его-то вече беше свободна. Можеше да прави, каквото поиска! Какво поиска тя? Да бъде някой друг, защото вече не харесва себе си. Омръзнало й е да гледа едно и също лице ежечасно и ежеминутно. Това лице не й бе донесло нищо добро! Бягството от себе си обаче винаги прилича на бягащ с окови затворник. И този път не се оказа по-различно. Различната, подредената среда трябваше да бъде панацея за всичко негативно, което българинът усеща и се измъчва. Да, тя променя навиците, променя възпитанието, променя държанието, но не променя Аз-а. Това разочарование се превърна в ярост, яростта в омраза. И кой мислите се оказа виновникът? Пак доброто старо Его. Разбира се, че то е виновно! Защо не иска да се промени и да ни оправи живота?! Безпомощното лутане, довежда до примирение с вътрешна ненавист. На хоризонта се появяват нов вид анализатори – подчинени анализатори. Разликата с останалите е, че те не се приемат за нещо повече, напротив – те се смятат за водещата част. Тоест, техните несгоди намират отговори в общата система. И тъй като, идеалът вече е изграден и той е отвъд границите на България, не е възможно той да е виновен. Виновникът е тук, във всички нас. Неусетно и съвсем логично, за увереност тук не можем да говорим. Ненавистта автоматично изключва самочувствието. Какъв е индикаторът за това ли? Емоциите. Емоциите на гневния човек го правят непостоянен в желанията си, в целите си, в мнението си. Той не знае кой път да поеме. Започва да реагира първосигнално – само така може да внесе някакъв баланс у себе си. Както, когато пресичаме на светофара – светне ли червено, спираш, светне ли зелено, тръгваш. Настава хаос обаче когато възможните емоции на една реакция са повече от една или две. Тогава настава истински взрив! Аз-ът или изпада в паника или изключва видяното, прочетеното от системата си. Индивидът започва да усеща, че съществува само когато има чакащи го на ъгъла случка, новина, събитие, чрез които може да покаже емоциите си. Те се превръщат в спасителен пояс. Започват да го тормозят на вид дребни неща, неща, които западният човек не би сметнал за важни (или би?).  Да, те може да изглеждат дребни на фона на големите, но пък стимулират изключително силно емоцията на емпатия. А тя е важна за мразещият се човек! Така той разбира, че не е сам. Че и някой друг страда също като него. Онези, които обаче е виждал милион пъти и от които буквално се е изморил да реагира, спират да го стимулират. Това започва да граничи със социопатия, тоест пълна липса на емпатия. Някои умишлено го бъркат с егоцентризъм за да докажат своята теория. Изводът обаче от целия този анализ е, че умът на българинът филтрира важното от маловажното на принципа на съпричастността. Така както той се чувства приема за важно, а всичко останало за маловажно. Стимулите за тази филтрация обаче не са само вътрешни, но и външни. Външните влияния винаги оказват много силно влияние, дори успяват да достигнат до Аз-а. Кой създава тези външни влияния? Ще оставя въпросът отворен. Огледайте се какво ви заобикаля! Надявам се, няма наивници, които да смятат, че светът им е самодостатъчен.

Ще си позволя да разширя темата със следните допълнения, които анализаторите пропускат: Общото между западнякът и българина са т.нар. ценности. Отново опираме до духовното развитие, нали? Темата, откъде точно и как чужденецът е придобил точно тези ценности на материализъм, затвореност, липса на съпричастие, е твърде дълга. Дори новите технологии, за които почти няма информация се приемат безрезервно и с абсолютно доверие, защото те са символ на доброто, на идеала, идващ отвън. Но със сигурност е ясно кога и как българинът ги е взел. Той ги смята за негови, защото ги вписва идеално в своята среда, също както клептоманът с новопридобитата си вещ. А и идеалът не може да греши, така че какво като ги е откраднал?! Той смята всичко негативно, което се случва, без значение дали около него или някъде далеч е негово собствено творение. Отрича хубавите неща, като един вид наказание, тоест не смята, че ги е заслужил. Докато при чужденците не е точно така. Тяхната по-ниска степен на емоционалност тук им помага много, правейки оценката им далеч по-обективна. Тя разбира се, се приема от българина според нейната негативна или положителна насоченост – негативната се приема, дори повтаря, преразказва, разпространява, записва, пази, положителната се забравя, често пъти не се изслушва или изчита. Доказателството за това можем да намерим най-силно присъстващо в паметта за историята – всички несгоди, всички войни, всички по-значими убийства, насилие се помнят с изумителна точност. Не така стоят нещата, с едно-две малки изключения (като Васил Левски, братята Кирил и Методий и други имена от българската история) при успехите, откритията, спечелените битки, успешни владетели и прочие. Тяхното споменаване буди съмнение за истинноста. Т.е. негативните спомени не се оспорват, защото Аз-ът не смята, че би могъл да греши, а положителните се оспорват, изменят, доукрасяват. Българинът е готов да се отрече дори от националните си белези, щом сметне, че са твърде патриотични. И на тяхно място, веднага се намират нови, тоест чужди, които са по-добри. Не на последно място, българинът като цяло не се уважава. Още един парадокс – смята се за по-низш от останалите, но Его-то му бие тревога, когато някой отправи обида към него. Прави го несъзнателно, но съвсем логично предвид обърканата му емоционалност. Разделя държава от родина, но не разделя народ от държава.  С други думи, смята, че държавата – това е народът, а родината – това е природата. Която обаче той не заслужава. Напоследък, тенденцията е да не се ограничава само с българите. Смята, че всички хора са преднамерени и непременно зли. Отминали са времената, когато духовността ни учеше, че хората се раждат добри. Приема това като божие наказание, но пък заслужено. Връщайки се в началото на нашия анализ, тук имаме абсолютно нелогична връзка, тъй като както казахме хората са част от природата, а не отделно звено. Изобщо, крайностите на човешкия Аз могат да преминат и най-смелите представи!                                                                                                                                                                            Разбира се, това мнение е изградено вследствие лични наблюдения, и изключения винаги има. За разлика от тенденцията да се обобщава, аз предпочитам да не го правя и да си призная, че не познавам всички 7 милиона българи, както не познавам и всички от останалите хора, живеещи в другите страни.

Всичко написано е лично от мен и не е в нарушение на ничии авторски права! Няма научна тежест и затова не е препоръчително да се приема за чиста истина! Истината за всеки е различна – бъдете различни и мислете ;-)