В момента сме свидетели на т.нар. реалити формати, но те отново са субективни, тъй като лицата, който участват там не са избрани случайно. Търси се сензацията. А търси ли се, за обективност не може да говорим. В периода 1990та г. – 2011г., българското кино се движи на приливи и отливи, както в количествен, така и в качествен план. В началото на 90те години, откриваме изумително малко филми, особено на фона на десетките продукции непосредствено преди това. Само година по-рано (1989г.), сме видели незабравими филми като „Маргарит и Маргарита”, „Аз, Графинята”, „Адио Рио”, по-малко познатите „Разводи, разводи”, „Юдино желязо”, „Заплахата”, „Меги” и други. През 90та година, заглавията намаляват: „Ти, който си на небето”, „Лагерът”, „Тишина”, „Кмете, кмете”. Появяват се, помнещи се и до днес сериини филми като „Селцето”, който всъщност е направен 1978г., но заради цензурата е излъчен едва 90та година и „Под игото”, за който вече говорихме. В периода 1991г. – 2000г., българските филми наистина се оказват кът. Тук-там се появява по някой сериал, който за сметка на това има висока гледаемост. И веднага се сещаме за „Дунав мост” и за „Хайка за вълци”, но и двата са създадени след  1999г. Филмите през този период, особено успешните такива, са срамно малко и за още по-голямо разочарование, са със срамно ниско качество на изпълнение. Все пак, се открояват „След края на света” и  „Испанска муха”, като и двата са от една и съща година – 1998-ма. Останалите филми през този период, почти не се помнят – обяснимо, предвид, че са далеч от предшествениците си, правени само преди няколко години. Спасение се оказват хумористичните телевизионни предавания като „Клуб НЛО”, „Улицата”, „Тутурутка”.  Те жънат невероятен успех и то напълно заслужено. Скечовете им и до днешна дата се помнят, гледат и будят искрен смях. Разбира се, не самият формат е толкова интересен на публиката, а играта на актьорите. Това всъщност са следващата генерация големи български актьори, сред които Георги Мамалев, Велко Кънев, Павел Попандов, Чочо Попйорданов, Мария Сапунджиева, Кръстьо Лафазанов, Мая Новоселска, Христо Гърбов, Тончо Токмакчиев и други. След 2000-та година, започва леко движение в областта на киното в България. Парите в тази сфера се увеличават. Появяват се т.нар. ново поколение режисьори и продуценти, тоест лица от телевизията, с повече финансови възможности и с повече връзки към отворения пазар. През последните няколко години, спокойно можем да кажем, че всички филми в България се правят от не повече от трима-четирима души. Това не е непременно лошо, ако филмите си заслужават. Оказва се обаче, че една малка част биват световно признати. Най-открояващ се като че ли е „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Останалите филми са с изключително слаб заряд и това си личи от самия факт, че филм отпреди 40-50 години бива в пъти по-успешен и ценен от такъв, който се прави в 21 век, с всички нови технологии в киното, възможности и прочие. Затова пък рекламата е в повече. Все по-рядко виждаме на екран всепризнатите ни големи актьори. Да, това е така, за да се даде път на новото поколение, казват създателите на новите филми. И са прави. Но кои са тези млади? И как изобщо са станали актьори? Можи би са добри в театъра, но не и на екрана. В сериалите, историята не е по-различна. „Забранена любов” и „Хотел България” ще се запомнят със статичната си актьорска игра, банален сюжет и пародиите, които са им правени в комедийните шоута. Те се превръщат в символ на онова, в което се е изродило съвременното българско кино – театрален похват пренесен на екрана. И не, че театъра е кофти изкуство – напротив! Но динамиката, емоцията, начина на поднасяне на репликите за всеки от двата вида изкуство са различни. Започваме да ставаме свидетели на едни много скъпи театрални постановки, излъчени по телевизията, което никак не се харесва на зрителя. И това е съвсем нормално! Театърът си е театър, киното – кино, и объркването на едното с другото не води до нищо добро. Както виждате, театралните зали се пълнят, кино-салоните – също или поне, където има такива. Тоест, има място за всички под небето. За това, разбира се, нямат вина само актьорите. Според мен, основни виновници са режисьорите, които искат филмът им да изглежда точно по този начин. Те са от онзи тип хора в България, които правят нещата си и се стремят да са изрядни като по учебник. Защото, както знаете, има книги и правила за всичко, друг е въпроса дали е необходимо да ги спазваме. В изкуството, спазването на строги норми носи след себе си плачевен резултат. Тези хора така са научени и така са свикнали. В същото време, тази гилдия е алчна и не желае да дели залъка си с никого. Това не говори за нас много добре, макар и по цял свят да има такива хора. Друг важен момент, са сюжетните линии в тези филми. Всички филми от 2000та година насам, дъвчат и предъвкват едни и същи моменти – българинът като поведение, неговите несгоди, трудности, най-вече недостатъци. И това е всичко! Ако сте гледали „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и останалите български филми, навярно ще разберете за какво говоря. Точно така, светът е голям. Има толкова много неща, за които да се направи филм. Родните ни филммейкъри обаче, са се ограничили ужасно много и най-лошото е, че никой не им е виновен за това. Цензурата отдавна я няма, дори хората станаха по-освободени. Преди малко повече от 20 години, оправданието им беше именно такова – режимът беше такъв, темите нямаше как да са други, макар че поне една трета от филмите засягаха и други неща, които биха ни развълнували. Какво е оправданието им сега?

Страшно много се шумеше покрай филми като „Мила от Марс”, „Шивачки”, „Мисия Лондон”, „ТИЛТ”, „Шменти-капели”, „Love.net” и още няколко други. Българският зрител препълни кино салоните, обнадежден и изпълнен с ентусиазъм. Този ентусиазъм обаче секна много бързо. Най-харесвани останах „Мисия Лондон” и „ТИЛТ”, макар и с голяма доза условност. Харесаха се заради малко по-различния сценарии. В основата им обаче си остана подигравката и присмехът на гърба на българина, сивотата на ежедневието и никакво послание. Да не пропуснем също да споменем и новите български сериали, които станаха по-популярни от игралните филми. Рекламата им не стихва и до момента. bTV дори си позволи да фалшифицира едно зрителско проучване, казвайки, че техният сериал "Стъклен дом" е бил най-гледаният за всички времена. Всъщност, вече посочих по-горе, че това е "На всеки километър" и проучването не се е състояло само от зрителите на bTV. И "Стъклен дом", и "Столичани в повече", и "Под прикритие", и "Седем часа разлика" са едни бледи копия на американски такива, от които дори на нас ни е дотегнало. Междудругото, ето едно добро мнение от интернет: http://parvosignalno.info/ekran/52-bg-televizii-se-nadtzakvat-sas-sapunki-prelivat-ot-pusto-v-prazno. Създателите на „Мисия Лондон” и „Шменти-капели”, съответно Димитър Митовски и Владимир Карамфилов – Въргала заявиха пред българската публика, че са използвали реални случки от българската действителност. С посещението на новия посланик на Великобритания Джонатън Алън през тази година, се оказа, че подобни истории с откраднати патици, далавери и проститутки в българското посолство изобщо не е имало. Но рекламата вече беше налице и приходите от филма прибрани. С половин уста, в телевизионните предавания, в които беше поканен непосредствено след пускането на филма си, Въргала също си призна, че случките във филма не са съвсем достоверни. Но и този филм вече беше завъртян и парите прибрани, неясно обаче от кого. И до днес, Въргала твърди, че не е получил хонорара си. В повечето съвременни български филми, като основа на българския образ стои героя на Алеко Константинов – бай Ганьо. Обясненията са много – това е почит към писателя и гениалното му произведение, българите са точно такива, чужденците виждат само това у нас, това се харесва, актуално е и прочие. Всъщност, в предните мои постове успях да докажа, че тези твърдения са безпочвени, повърхностни и най-вероятно манипулативни. Разбира се, че има такива хора, но по един или друг начин те не присъстват само в България. А и все пак, когато искаш да покажеш нещо повече на своята публика, не е ли логично да покажеш и нещо положително? Нима всичко у българина е отрицателно? Тези хора, явно смятат, че стоят на по-горно стъпало от останалите българи. Аз го наричам синдром на интелектуалеца. Той се чувства длъжен да покаже недостатъците на онези, които смята за по-низши, да им даде урок, да изтъкне себе си, полагайки дори забранени тактики като изопачаване на истината, например.

Аз като низшо създание, най-нахално ще си позволя да отправя един простолюден апел към съвремените български кинаджии: махнете бариерите, около себе си, уважаеми. Спомнете си, че киното е преди всичко е изкуство, а не бизнес. Махнете грозните рамки, от които нито вие, нито ние, вашите зрители, успяваме да дишаме. Ако имате поне малко съвест и останала българщина у себе си, ще разберете какво искам да ви кажа.